2019
2019

Семейни истории с поощрение във „Варна Лит“ 2019

Големи и малки семейни истории
 
Автор: Сашо Надеждов, 6 клас
ОУ “Добри Войников“, с. Каменар 
 
Ценим нещата когато ги загубим, много често безвъзвратно. В нашето интернет време връзката с рода е много размита. Можем  да обиколим света, да се свързваме със сателити с всяка част на планетата. Но винаги се връщаме на онова място, където са нашите корени.
Ще ви разкажа за  завръщането към  моите корени.
Моето семейство е малко. Живея в село Каменар заедно с баба ми. Майка ми работи в Германия.
Когато бях в пети клас се наложи да вземем трудното решение и да напуснем България в търсене на по-добър живот някъде в Европа. Бях много притеснен, защото трябваше да оставя хора, които обичах. Трябваше да напуснем дома си и да се устроим  на непознато за нас място. Едновременно бях уплашен, но и любопитен.
Имах много силна връзка с баба си. Усещах нейната липса най-тежко  когато се установихме в Германия. Около мен всичко беше чуждо и непознато. На всяка крачка се усещах сякаш не съм на мястото си. Липсваха ми моите близки, приятелите, вечерите, мириса на тревата по поляните около селото….
Майка ми ме записа на училище. Първият ми ден мина много странно. Запътих се към новото си училище и ето –първият проблем, аз не знаех езика. Знаехме само адреса, но нямаше кой да ни покаже къде се намира. Изпаднах в неловка ситуация, а мама бързаше за новата си работа. И о, чудо, Гугъл преводача влезе в нова роля. Значи има полза от Интернет…. Намерихме пътя до новото ми школо.
Не си мислете, че в класната стая ми беше по-лесно. Добре, че учителката беше внимателна и ми спести един припадък. Така започнаха първите ми стъпки в Германия. Мама имаше работа и пари, но въздухът не беше наш…
Започнах да уча немски. Не ме питайте как съм се справял първите три месеца. Но нямах друг вариант. Прибирах се сам след часовете. В квартирата бях сам, мама работеше. Нито телевизор, нито компютър, няма с кого да си кажеш дума. Това положение още повече ме потискаше. Липсата на свой човек все по- силно се усещаше вечер.
Така се нижеха дните – еднообразно и скучно – мама на работа, аз на училище. Вече все по-силно усещах, че едва ли ще мога да се приспособя. Мъчеше ме носталгията. Споделих това с майка ми. Казах ѝ, че едва ли ще мога да получа немско образование. По-добре за мен беше да се прибера в България. Там ще мога да получа добро образование. Там са моите приятели. Там беше моята баба, най-близкият ми човек.
Макар  че ѝ беше трудно, майка ми разбра всичко. Човек е силен там, където са неговите корени. Е, прибрах се. Не се срамувам да го кажа. Не мисля, че съм се провалил, напускайки „удобната“ Германия. Сега съм с баба.
Върнах се в България. Започнах всичко, откъдето бях стигнал. Да, две години съм по-голям от съучениците си. Какво от това. Нали имам това, което толкова много желаех – родината и образованието.
Ако питате дали имам мечти ще ви отговоря утвърдително. Мечтая да получа добро образование и да се реализирам тук. Камъкът си тежи на мястото. Колкото и да те обичат другите, винаги ще бъдеш чужд за тях. Затова сега съм тук.
 
 
 

Погледни още...