2019
2019

Семейни истории-победители във „Варна Лит“ 2019

ВЯРАТА
 
Автор: Радина Узунова, 12 клас
Първа езикова гимназия
 
„Всичко, което бихте поискали в молитва, вярвайте, че ще получите, и ще ви бъде дадено“.
Евангелие на Марко 11:24
Вярата. Ех, вярата… Има ли я сред нас, скрита и забравена дълбоко в съзнанието ни, но все още жива, или вече е изчезнала напълно?
Тези въпроси си задаваше Ванката, докато седеше на стола пред чина си, и се чудеше какво да напише на белия празен лист пред него. Учителката им даде да пишат есе – „Какво е вярата за мен“, но този въпрос само породи още много в ума на малкото момче.
Приятелите му отдавна бяха написали есетата си и играеха навън, а той все още се чудеше. “ Вярата може да означава много неща“ – мислеше си той – „за някои е увереност в собствените им способности, други се уповават на вярата си в семейството, в доброто,в Бог… но пък има и хора, които отричат съществуването Му.“
“ А ти в какво вярваш? “ – запита го някакъв вътрешен глас.
Ванката въздъхна дълбоко. Спомни си как често, когато бе малък, виждаше баба си да шепне тихо някакви думи и да се кръсти пред иконата, окачена на стената.
– Бабо, какво правиш? – питаше той, но възрастната жена винаги първо довършваше молитвата си. Поглеждаше с обич внучето си и му обясняваше:
– Моля се, синко. Когато хората силно желаят нещо, молят се за техен близък или се нуждаят от утеха, те се обръщат към Господ.
– А той слуша ли ги, бабо ? – продължаваше с въпросите си детето.
– Слуша ги, но чува само онези, които вярват в Него искрено, в сърцето и в душата. Чуе ли ги веднъж, увери ли се в искреността на думите им, той им вдъхва надежда и изпълнява молбите им.
– Значи, когато хората искат да има надежда, те просто трябва да вярват? – учудено запита Иван.
– Да вярваш искрено не е толкова лесно, детето ми. Да, много хора твърдят, че вярват в светците, кланят им се и палят свещи, но отвътре – в душите им – те са празни. Загубили са връзката си с Бог, забравили са светостта й и тя е станала анахронична – не съответства на времето си.
– А как можем да върнем чистата вяра, бабо?
И тук споменът избледняваше. Ванката не помнеше какво каза баба му тогава, а вече бе твърде късно, за да я попита. Често му се искаше тя да е до него, да му помогне с някой мъдър съвет или да го прегърне утешително.  Щом се натъжеше, той си спомняше благата й усмивка, умните й очи и доброто й сърце. Знаеше, че макар телом да не е тук, тя винаги щеше да е с него духом. И тогава, ей така от нищото, момчето разбра какво е вярата за него. Грабна листа и химикалката и започна да пише.
На следващия ден учителката прочете пред класа всички есета. Когато дойде ред да чете и Ивановото, се обърна към него и го помоли да излезе пред съучениците му, сам да го прочете.
– Какво е вярата за мен – започна момчето – вярата е нещо, което трябва да се усети със сърцето. Не можеш, а и не е нужно да я разбираш. Когато са малки, децата вярват в Дядо Мраз и в Снежанка, ала щом пораснат това се променя. За тях вече не съществуват приказните герои, които  носят радост на децата, липсва и вярата, че доброто и справедливостта ще възтържествуват. В света на възрастните царува примирението, че животът на едни дава много, а на други – отнема. Страхуват се да мечтаят, а така губят и вярата си. – Ваньо погледна към класа, който слушаше притихнал. Погледна и към учителката, чието лице изглеждаше сериозно, но в погледа й детето прочете усмивка.- Баба ми често казваше, че за мечтите възрастта на човека няма значение, важно е само да повярва истински.  Искрената и чиста вяра не познава отчаянието, тя се бори докрай, независимо от трудностите. Тя ни крепи, дава ни сили да продължим напред и ни прави хора.
За мен вярата е нещо много скъпо, нещо, което не можеш да придобиеш, а трябва да потърсиш в себе си. Откриеш ли веднъж тази магия, не я пускай. Следвай я и тя ще ти посочи верния път.
Ученикът вдигна поглед от листа в ръката си, усмихна се и благодари за вниманието. В този момент съучениците му заръкопляскаха. Госпожата го похвали и му каза да си седне на мястото.
Докато вървеше към чина си, Ванката продължаваше да се усмихва. Мислеше за баба си. Именно нейният глас онзи ден го запита „А ти в какво вярваш?“. Детето знаеше, че баба му продължава да го пази и напътства; че духът й ще живее вечно. „Значи това е вярата – вътрешно убеждение за нещо – помисли си тогава то. – Вярата е най-голямата сила на тази земя. Дава ни криле, с които да полетим високо, но поколебаем ли се дори за миг, ще паднем. Затова трябва да вярваме не с разума, а със сърцето си. Защото то бие докрай“.
 
 
 

Погледни още...