2019
2019

Семейни истории-победители във „Варна Лит“ 2019

Одеса без семки,
или брачните агентства на Съветския съюз
 
Автор: Маргарита Серебрянник, 10 клас
МФУ „Шарл Перо“
 
Миша Пейдус седял зад купчината дърва и нервно пушел „Ленинград”. Лейтенантът от авиацията Наталия Пейдус и капитан Алексей Романов се женели на следващата сутрин. Страхотно. Не че имал нещо против бъдещия си доведен баща Алексей, още по-малко децата му. Но сватба! Имате ли представа какво представлявала една селска сватба? Фактът, че Иркутск се смятал за един от най-големите градове на РСФСР, не променял нищо – селото си е село. От сутринта Миша и мъжката половина на селото почиствали двора, ремонтирали оградите, пребоядисвали хамбарите и какво ли не. Но когато майка му енергично се опитала да го накара да нареже една кофа (!) моркови за салата, вече откачил! И ето как се скрил от справедливото възмездие зад купчината, проклинайки всички моркови на тоя свят.
– Момче, това „Ленинград” ли е? Я ми дай една!
Енергичният дядо се промушил под гредата и се наместил до него. Дядо Вася  бил от онези старци, дето не им се знае възрастта, а за миналото само се гадае. Селяните разказвали, че на младини, още по време на проклетия царизъм, заминал за Петроград. Там бил посрещнал револУцията (вероятно) и самолично щурмувал Зимния дворец (по-малко вероятно); после участвал за кратко в Гражданската война на не се знае коя страна, но едва ли на червените – баба Клава казвала, че се бил редом с разбойниците на Махно, а баба Лида прошепнала веднъж на Миша, че командвал неколцина във войската на Колчак; мотал се из държавата и успял дори да избегне колективизацията и веднага след войната се върнал в родния Иркутск. Миша гледал с възхищение тоя човечец, преминал през всичките вълнения на епохата, и го разпитвал при всяка възможност. Но дядо Вася никога не говорел за миналото си.
– Какво, момче, не ти се готви за сватбата ли?
– Абе, мама иска да ѝ режа морковите. Аз да не съм ѝ ***** заек! – въпреки възпитанието на майка си и вечерното училище Миша запазил все пак някои навици от безпризорното си минало.
– Спокойно, момче. То е женска им работа, ти не се занимавай. Гледай какво имам! – и дядо Вася му побутнал малка кесийка.
– Семки! – възкликнал Миша. – Господи, не съм ял семки отпреди войната!
– Е, как де? Нали казваше, че са те евакуирали от Москва в Одеса по време на войната. Каква ти Одеса без семки, не е възможно такова нещо!
– То румънското правителство ги е забранило. Тоест не съвсем е забранило, ама искали да ги продават вече чистени, щото, видиш ли, улиците били мръсни заради шлюпките на семките. А то какъв смисъл има да се ядат чистени семки? Нали най-интересната част е сам да ги обелиш!
– Фашистка им работа! – вметнал дядката.
– Не, не, в интерес на истината, добре си живеехме в Одеса под окупация. Просто мама, нали знаеш, се биеше на фронта и ние сами живяхме, само аз и Аня, на колко бяхме тогава? Аз на десет, тя на седем. Но това не е по вина на румънците – поправи се Миша, – те бяха добри хора. Кланетата в Украйна немците ги правеха. А Одеса я дадоха на румънците – мирни хора, почти никого не убиваха. Дори храната не вземаха! Всичко произведено в Одеса – хляб, зеленчуци – всичко си оставаше в Одеса. Дори колбас имаше понякога, дори ****** свинско месо! То, като помислиш, под окупация ядяхме много повече, отколкото сега.
– Шшшт, идиот такъв! – прошепнал старецът. – Ти внимавай какво говориш, да не те чуят! Ти къде живееш, в кой свят? Ами ако разкажат на секретаря на комсомолската организация какво разправяш за политиката на партията? Ще те изгонят от комсомола!
– Аз нищо не разправям за политиката на партията – намръщил се Миша. – А тоя секретар на комсомола, знам го него, той през войната използва връзките си, за да не отиде на фронта – и добавил няколко епитета, описващи майката на секретаря на комсомола.
– Тихо! – на лицето на дядо Вася се четял ужас. – Ти не си ли спомняш какво стана с баща ти?
Миша се усмихнал, както се усмихвал винаги, когато се говорело за баща му. Пьотър Оскарович Пейдус, капитан от авиацията – бил висок, типичен латвиец с руса коса и сини-сини очи. А каква униформа! Зелена, изгладена… А еполетите! Бляскави еполети с четири звезди! С каква гордост шестгодишното момче, което Миша е бил през 1937-а, крачело до такъв герой! Червеноармеец! Познавал е самия Чакалов, легендарния пилот на Съветския съюз! А как го обичала мама, също пилот, само че лейтенант от авиацията. И как красиво изглеждали родителите му на 1 май, двамата в зелени униформи с бляскави еполети! Всички момчета в двора завиждали на Миша.
Миша бил на шест, когато веднъж, прибирайки се от игра, заварил празен апартамента им в Москва, а сестричката му Аня, приклекнала до леглото, плачела: „Хората в черно отведоха татко!”.
Миша не знаел кои са „хората в черно”, нито защо са „отвели татко”. Шестгодишно дете не знае какво означават „шпионин”, „враг на народа”, „контрареволюционна дейност”. Знае само, се вчера татко е бил тук, в апартамента, а днес го няма, днес го пращат в Сибир, в Нерчинска област. Няма ги и братята на татко. Чичо Николай го разстреляли, а и чичо Миша, на когото е кръстен, биха разстреляли, но нямало защо. Наистина нямало.
Чичо Миша имал проблем от раждането – не чувствал болка, после майка му щяла да му обясни. Измъчвали го в НКВД, но като не чувствал болка, какъв бил смисълът да го измъчват? Разбира се, не се признал за виновен в никакви престъпления. Турили му една година затвор за „разхищение” и го пуснали на свобода да си работи на железницата като преди.
(Когато Миша остарее, той ще разказва за чичо си на децата и внуците, а те няма да му вярват. Кой ще повярва на подобна история, достойна за най-евтините романи?)
А после войната. И капитана на авиацията Пьотър Пейдус го намират в лагер в Нерчинска област. Болен, изпосталял, но още жив. Набеждават го за „врага на народа” и му казват: „Служи на Съветския съюз!”. И той служил. Обучил се да лети на И-16 и отишъл на фронта. От капитан станал майор, получил орден „Червено знаме” и го убили през 1942-ра.
Миша бил обикновен комсомолец. Той зле познавал теорията на марксизма и не се интересувал от политиката на партията. Само знаел  как весело баща му се смеел и че бил капитан от авиацията, както и че е познавал Чакалов.
– Дядо Вася – проговорил той горчиво, – вие уж изглеждате като „антисъветски елемент”. Защо, ******, вие сте тука, а татко са го пратили в Сибир?
– Момче мое – въздъхнал събеседникът му, – аз цял живот съм се криел, фамилното си име съм сменял пет пъти, а политическите възгледи – по-добре да не знаеш. Затова никой не ме е търсил. Пък и погледни ме, момче – аз съм Василий Головин, пролетарий. А той е Пьотър Пейдус, по фамилия и по лице – абсолютен прибалтиец. А прибалтиец означава хипотетично буржоазна личност. А хипотетично буржоазна личност къде да я сложат, освен в затвора? Ех – озърна се той, внезапно изплашен, – нали тук никой не ни чува?
Миша не отговорил. Те продължили да пушат „Ленинград” в мълчание. Успокоил се дядо Вася, пак се опитал да разговори помрачнелия младеж.
– Ти яж семки, мoмче. Ето, браво, чопли ги, чопли ги! В Одеса, казваш, нямали сте право да чоплите семки! В Одеса, така да се каже, традиционния град на семките.
Какво е Одеса, мoмче? Семки, евреи и джебчии. Тъй де, румънците са забранили семките, и джебчиите, предполагам, са забранили. Какво остава? Евреите.
– Е, джебчиите к’о да ги забраняват? Джебчиите в Одеса са били, са и ще бъдат. Ние нали сме живели в мазето, а в съседното мазе джебчиите се събираха. На карти да играят. Страхотни ***** бяха, какво да кажа! На малката хляб ѝ даваха, а на мен предлагаха водка. Евреите обаче – намръщи се младежът – ги забраниха. Немците така казаха – „дайте ни евреите”, а румънците явно не са искали да се карат с немците и им пратили евреите. То, виждаш ли, фашистите са си измислили, че евреите са „низша раса”.
– Да ти кажа, идеята не е нова. То и при царизма евреите не ги пускаха в градовете освен Варшава и Одеса. А и сега, при съветския интернационализъм… обаче за това няма да говорим. Но такива кланета като на фашистите… Ти си умно момче, аз няма да ти обяснявам сега защо такива кланета са безчовечни.
– Налагало ви се е да обяснявате ли?
– Ти не подценявай какви идиоти има наоколо. През края на 30-те повечето наши строители на комунизма не знаеха за еврейския въпрос, а които знаеха, се радваха: „Бийте ги гадовете!”. Ти просто си бил малък тогава.
– То в Одеса беше същото! – Миша отговори с малко яд, както всеки млад човек, когото обвиняват, че е прекалено млад. – Ние живеехме в мазето, а точно над нас – еврейско семейство, едни Серебрянник. Почтено семейство такова, най-големият брат бил офицер в Червената армия. И портиерката, една Луша, ги предала на румънските власти. Доброволно. Отвели ги всичките, останала само най-малката сестра, Олга Самуиловна, на колко беше тогава, двадесет ли? Скрила се в катакомбите, нали сте чували, дядо Вася, за знаменитите Одески катакомби? Ние веднъж там хляб ѝ носихме.
Загледан в далечината, Миша сякаш пак виждал бледото, интелигентно лице на Олга Самуиловна. Той не знаел, разбира се, нямало как да знае, че внучката на чичо му Миша и внукът на точно тази Олга Самуиловна някой ден ще се оженят. Някой ден, в друг свят, който той не можел дори да си представи.
Чули се стъпки. Дядо Вася предпазливо се озърнал да не би да е секретарят на комсомола, но била Настя, по-голямата от доведените сестри на Миша. Негова връстничка, на деветнайсет години, тя била вече една от най-красивите девойки на района и се говорело за годежа ѝ с един от служещите с родителите им. Миша мислел сериозно да се възпротиви на тяхната сватба. Не че имал нещо против ергена, но още една кофа моркови за рязане?
– А така, кой не работи? – засмяла се Настя. – Ние, значи, там работим, режем салатите, а той тук си почива! Няма, няма да стане. Чакай, чааакай – протегнала ръка тя. „Ленинград” ли? И аз искам! – и пъргаво се наместила до мъжете на купчината.
– Настя, ако кажа на баща ти, че пушиш?
– А ако кажа на майка ти къде се криеш от морковите? Млъкни и ми дай цигарата!
С израз на безнадеждност  Миша се подчинил.
– Тъй де – проговорила тя. – За какво говореха големите и мъдри мъже, докато жените готвят?
– За Одеса – мрачно отговорил Миша, скептично настроен към присъствието на шантажиращата го доведена сестра.
– Какво за Одеса? Хубаво време си беше в Одеса. Я ми дайте семките, между другото.
Дядо Вася, Миша нали ви е разказвал как сме се запознали?
– Не, Миша не ми е разказвал. Ама то – засмял се старецът – нали знаеш как става на село? Баба Клава ми прошушна, че всички сте били безпризорни в Одеса.
Обаче пък баба Лида заяви, че сте били с партизанския отряд и сте се криели в катакомбите. Така че интересно ми е да чуя истината.
– Каква шпионска организация на бабите! – възкликнало момичето. – Не, няма империализъм да я победи тая държава, няма! То аз, нали знаете, съм от Ленинград – заговорила тя с друг глас, като че ли се настройва да разказва приказка. – И четиридесет и първа година татко беше на Ворошиловския фронт, а в града имаше евакуация. Евакуацията се правеше както всичко по това време, тоест зле и без план. Казали отгоре: „Евакуирайте децата”. И те евакуираха децата. Без майките. А Коля, малкият ми брат, тогава беше на колко месеца? Не си спомням, осем, а може би девет. С майчино мляко се хранеше. Обаче мама я оставиха в Ленинград, а нас тримата, мен, Володя, Коля, ни пратиха в Одеса. Като в интернат. Само дето докато пристигнем, интерната го бомбардирали. Нищо няма. И водачката на пионерите ни каза да си вървим, щото няма къде да ни намести. Ние си тръгнахме.
– При тая същата ли бомбардировка са убили леля ми? – запитал се Миша. – По принцип – обяснил той за дядо Вася, – когато майка ми като пилот са я пратили на фронта, ние с Аня отидохме в Одеса точно при нея, при леля. Пристигаме, наместваме се и след четири дена, заповядайте*******! А ние Одеса не я познаваме, къде да вървим? Там си и останахме, в същата къща, само че се скрихме в мазето.
– Нали си спомняш – обърнала се към него Настя, – на две улици от вашата къща беше военната кухня на румънците. Ние там ходехме да се храним. Готвачът беше старичък, добричък. Никола Вареску се казваше. Той ни харесваше. Даваше ни мляко за малкия Коля и хляб за нас. Все разправяше за Румъния, как там бил готвач на генерал някакъв си и как имал внучка, дето приличала на мене – усмихнала се тя. –
Да не беше той, Коля със сигурност нямаше да оцелее на осем месеца. После партизаните го заклаха. Наистина, намерили кого! Няколко хиляди румънци имало в града, а  трябваше точно него да убият!
– Настя, Настя! – прекъснал я Миша. – Не се прави на оскърбената невинност. По-скоро сте се изхранвали с това, което брат ти Володя е крадял на пазара. Той все още си пази старите навици, ****** такъв. Кой ми открадна рублата миналия месец, а?
– Остави ме на мира с тази рубла! Ти като че ли не си крал. Да ти припомня, семействата ни са се запознали, когато ти и Володя сте се вкопчили в един и същи хляб на пазара! – засмяла се тя.
– Е, добро запознанство беше. Намерихме общи интереси, тоест краденето, и сходен характер. И тъй, обединихме си „домовете” по-весело да се живее, пък и двама – по-лесно е да се краде.
– Знам – потвърдил дядо Вася. – Двама е по-лесно – единият се промъква в къщата, а другият гледа някой да не се приближи.
Младите погледнали учудени тоя крехък дядо, даващ подобни съвети.
– Бурна младост съм имал, младежи – простичко казал дядо Вася.
– Ами, общо взето, това е историята – завършила Настя.
– Настя! – възкликнал Миша, привидно ужасен. – Никога не пиши книги! Как може така варварски да завършваш историите? „Общо взето, това е!” А къде е лирическата, *****, част? Къде е полулегендарната история как мама през 1945-а дошла в Одеса да ни вземе двамата от леля, а заварила петима безпризорни?
– А, да, да, спомням си – прекъснала го Настя. – Тя влиза такава, цялата красива, в униформа и ни вижда, и сяда на пода в мазето, и плаче. И повтаря „какво да ви правя” и пак плаче.
– Гледай, Настя, това беше трагичната част. А сега идва развръзката: срещата между Орфей и Евридика – ухилил се Миша.
Настя го плеснала с ръка, раздразнена.
– Теб вечерното училище ли те удари така в главата? Ти преди и приказките на Пушкин не беше чел.
– Спокойно, аз и сега не съм ги чел – усмивката на Миша ставала от широка по-широка. – Тъй де, след войната полка на мама го пратили тук, в Иркутск, и тя какво да прави, заминала за Сибир с нас петимата. А след това баба Клава всичко ви е разказала.
Въпреки че от Москва Миша знаел вече как стават нещата на село. Да, края на историята целият район го знаел и целият район го обсъждал по цял ден. Как през 1948-а Алексей Романов е разбрал от общи познати в авиацията, че децата му са в Иркутск с 492-ри авиационен бомбардировъчен полк и как пристигнал, за да ги вземе. Как целият полк е празнувал и лейтенант Наталия Пейдус като учтива домакиня го е поканила да нощува у тях, как… но това пред младите момичета като Настя не се обсъжда на глас. И резултатът – след шест месеца Миша трябва да реже кофа моркови.
– Настя? Мислиш ли, че мама ще ме убие, ако не ги нарежа тия ****** моркови?
– Да! – енергично закимала Настя. – Ще те убие и ще те нареже, и ще помоли татко да сготви от теб легендарния си плов. Ти – тя огледала Миша критично – малко надебелял си, тъкмо пловът ще стигне за всички гости.
С непоносимо страдание, изписано на лицето, Миша станал и се запътил към кухнята, където го чакали майка му и кофата с моркови. Зад него като пазач от ада вървяла Настя.
Дядо Вася меланхолично (въпреки че едва ли дядо Вася знаел думата „меланхолично”) допушвал „Ленинград”, докато ги гледал да се отдалечават. Неговото детство не било никак лесно, младостта му в революционния Петроград – още по-малко. Но като ги слушал да разказват за безпризорното си детство в Одеса, да говорят спокойно, без патетичните големи думи, които се множали в устите на дейците на партията, да говорят без страх, без отвращение, може би дори без съзнание за целия ужас на ситуацията, дядо Вася самият се ужасявал. А малкият Коля Романов… Дядо Вася си напомнил да му купи вафла или „Мечокът на Севера” следващия път, когато има нещо сладко в магазина.
Но от друга страна… благодарение на двамата безпризорни, биещи се за хляб на Одеския пазар, утре щяла да се образува нова клетка на комунистическото общество.
 
 
 
 
 

Погледни още...