2018
2018

ПЕТЯ КОКУДЕВА

Варна, 1 юни, ранен следобед. Влизам на среща с деца в училищна библиотека. Насреща ми – не точно деца. Тийнейджъри в 6 клас. Гледат ме изпитателно, а момчетата естествено започват от вратата с пиперливите шеги. Нямам нищо против. Заговаряме се за книги и пътешествия и посоката потръгва към по-страшни теми. Вълнува ги защо съм била в Алкатраз и в Аушвиц. Едно момче ме пита: „Вие сигурно харесвате Хитлер, щом сте ходили в концлагерите?“ Обяснявам, че е тъкмо обратното, че ходиш на подобни места, защото си съпричастен с хората, загинали там, и би искал да отдадеш почит на тях, не на Хитлер. Питат ме за препоръка за страшни книги. И слушат внимателно, когато им разказвам за не точно каквото очакват: за „Voices from Chernobyl“ на Светлана Алексиевич и за „Животът в търсене на смисъл“ на Виктор Франкъл.
Госпожата ни моли да сменим темата – с нещо по-ведро. Обаче децата искат да знаят какво мисля за Стивън Кинг! Казвам, че съм отраснала с него и с Дийн Кунц. Че ги четях вцепенена на дивана, в очакване една кървава ръка да ме сграбчи изпод леглото. Казвам им също, че Стивън Кинг има и книга „За писането“, която е в по-друга посока. Госпожата отново ни подканва да заговорим на по-ведри теми, обаче децата ме връщат на Чернобил и ме питат дали бих искала да отида до там. Отговарям, да. Наистина бих искала. После ме питат дали съм ходила в конкретна гробница във Франция. Не съм, отвръщам.
Времето е на привършване. Момчетата, които отначало ме гледаха скептично и се чудеха как да блеснат с някоя солена шегичка, бяха най-активни в задаването на въпроси. Разбира се, контреха ме нон-стоп. Че защо, рекоха, слоновете да страдали при махутите, защо съм го наричала робство, това си било просто начин на живот. Обясних им за скъсаните слонски уши и дълбоките белези от терор по кожата на тия животни. Момчетата се смълчаха, не уплашени или парирани. Просто се замислиха другояче.
Не се извиних на госпожата, която искаше да говорим на по-жизнерадостни теми. Разбирам я. Ама 1 юни, както и всеки друг ден, не е само за шарени балони. Всъщност бях щастлива, че тези тийнейджъри се вълнуват от страшното и травматичното. И мен то ме вълнува повече от всичко останало. Препоръчах им суровите исландски саги. И „Балада за Георг Хених“. А към края едно момче се провикна гордо: „Аз съм чел Чернобилска молитва“.

Погледни още...