2019
2019

Семейни истории-победители във „Варна Лит“ 2019

Пакетче чай и семейна история
 
Автор: Стефани Ангелова, 10 клас
Първа езикова гимназия
 
На първата си официална среща с дядо, баба не била запозната с техническото чудо на новото време, каквото били пакетчетата с чай, и решила направо да отвори и изсипе съдържанието на своето в горещата чаша, поставена пред нея от галантния и в този момент шокиран сервитьор. Той обаче не посмял да изрази възмущението си от, както по-късно го чули да казва на свой също така изтънчен колега, „пълната липса на етикет на дамата“, понеже мъжът, който се усмихвал на масата срещу нея, бил самият управител на хотела. Мястото е хотел „Екселсиор“ на Златни пясъци, а баба е току-що постъпила на работа млада и красива рецепционистка. Всъщност толкова красива, че, както тя си припомня, всички мъже се обръщали след нея, докато вървяла, а заедно с тях и жените им, но провокирани от по-различна форма на желанието – завистта. „Аз бях истинска кокетка тогава – дребничка, добре сложена, (и гърдите ми си ги биваше), вървях като на модно ревю и усещах погледите на младите левенти.“ – така започна баба разказа за младостта си, като после ми сподели, че даже карала сестра си тайно да взима перхидрол от завода за стъкла, където работела, та да може тя да се изрусява. „Може да е било комунизъм, но аз си бях доста изобретателна девойка и знаех, че има ли желание, има и начин!“ В тази уверена дама се влюбва дядо, осем години по-стар (да, знам – осем години!) управител на хотела, в който тя постъпва на работа. В началото отношенията им били чисто професионални – всеки ден тя идвала, а той я разпределял на смяна и й казвал дневните задължения. Постепенно обаче, той започнал все повече да се навърта „случайно“ покрай рецепцията, я да провери „как върви работата“, я да преброи бонбоните в голямата купа на масата. Накрая той събира смелост и я кани на кафе в ресторанта на горния етаж. Както разбрахте по-рано, баба предпочела чай пред кафето което е грешка, за която все още съжалява – или може би не толкова, понеже тази ситуация накарала дядо да се засмее и най-после да спре да бъде „заекващото дърво“, което я поканило на среща. Така де, отпуснал се той, разприказвали се, баба го видяла в светлина, различна от тази на „шефа“ и както си мислела, че този чай по задължение ще бъде скомфузен и скучен, изведнъж осъзнала, че всъщност не иска той да свършва. Обаче всички хубави неща си имат край и всяка хубава чаша чай си има дъно, и въпреки че в позицията си на неин шеф дядо удължил почивката на баба с едно кафе (този път тя попитала изришно как работи пакетчето), се наложило тя да се върне на смяна.
Последвали дни на сладки забежки и караници с германци, които подарявали на красивата рецепционистка вносни чорапогащи, което дядо просто не можел да допусне и всеки път възпитано молел джентълмените да запазят тези прекрасни дарове за себе си. Веднъж дори помолил толкова възпитано, че свършил с окървавен нос и чорапогащник полуналузен на главата, немско качество. Но освен тези управителски пристъпи на ревност, всичко останало било цветя и рози – двамата се разхождали в Морската градина на Варна, хванати за ръка, баба била обгрижвана и черпена с пастички, фъстъчки, лешници и дори с вносен корекомски шоколад! Когато сезонът свършил и тя трябвало да се прибере в родния си Белослав, дядо й предлага, или по-скоро заявява, че тя ще живее при него. Как да оспориш толкова решително твърдение! Та така, баба се мести да живее с него във Варна и не след дълго, забременява с мама (от това можем да отсъдим, че съвместното им съжителство е вървяло повече от добре). Няма какво да се прави, сватба трябва да се вдига. Организират я в Белослав (защото не познават никого в града, а на Златните си е скъпичко..) и до ден днешен черно-бялата снимка от церемонията виси на стената на баба, вдъхваща всичките цветове от щастливия ден. Попитах я дали се е притеснявала преди да отиде до олтара, като онези развълнувани булки по филмите, при което тя ми посочи снимката и каза: „Че какво да се притеснявам? Я ми виж роклята, аз бях страхотна! Имах си дълбоки ръкави, дълъг воал, ама прекрасно ми седеше! А я виж дядо си – какъв хубавец, как ще се притеснявам да бъда до него?“ Както тя ми разказа, него ден цялата околия от Белослав била там – кои роднини, кои от любопитство дошли (кои заради храната се натресли и не могли да ги изгонят…). Имало оркестър, който свител народна музика, момите пеели, после танцували джаз, суинг, блуз –  „Не като сегашната музика – Фики-мики, Криско дето учи децата да пеят за разголени жени, онази Никол-Гери, която се кълчи по масите… Ужас!“
Така де, минава сватбата, меден месец нямат, че комунизъм – трябва да се изкарват пари, и няколко месеца по-късно се ражда мама. Дядо трепери над нея и я гледа като писано яйце –  пази я дори от кокошките на двора. Две години по-късно се ражда леля и животът е прекрасен – баба има положение като счетоводител в хотел (дядо я убеждава да вземе курсове по счетоводство, че да не кара нощни смени на рецепцията), щастливо семейство, две деца и невероятно грижовен съпруг, който „и на мравката път прави“. И тук прикзаката свършва.
Девет месеца след раждането на леля баба получава обаждане, че на дядо му е прилошало в хотела и е влязъл в болница. Откриват му тромбофлебид в крака и се налага операция, за да го отрежат. Нещо обаче се обърква и операцията е без успех. Дядо умира същия ден. И досега баба не знае точната причина за провала на операцията, понеже лекарите все увъртали и според нея, отказвали да признаят своята грешка. Не е сигурна дали съжалява, че е допуснала да я направят, дали щеше да е по-добре той да остане обездвижен, но жив… Но щеше ли да може да нарече състоянието си живот?… Един ден след смъртта на дядо идва нова трагедия – умира бащата на баба, и тя остава без мъжка подкрепа в големия град…
Оттук нататък предишната перихдролена кокетка се превръща в организирана, строга майка – налага й се, за да може да се грижи за семейството. Праща мама в пансион до пети клас като я посещава два пъти седмично, за да вземе дрехите за пране, а докато леля е на ясла, пътува до Златни пясъци и работи като счетоводител. Приятните моменти са вече само спомен, за който не й остава време от многото задължения и грижи за децата. Следват още несправедливости от сорта на обир, при който от къщата на дядо вземат всички скъпоценности, пари и украшения, а със застрояването на града общината издава заповед за изземване и на самата къща, като баба, леля и върналата се вече от пансиона мама се изместват на квартира с размерите на средна кибритена кутийка, но съвсем не на клечица разстояние от местоработата на баба – всъщност, доста по-далеч.
Скок във времето до 2002 година, баба, вече в пенсия, и едни кафяви очи. На бял свят идвам аз, в целия ми блясък, но има малък проблем. Колкото и да са красиви кехлибарените ми очички, те не са нито като зелените очи на мама, нито като сините очи на моя баща. Следва дело, в което той отрича да е направил моя милост, после ДНК-тест, потвърждаващ, че точно той е производителят на моя милост и целият спектакъл завършва с решение на съда за издръжка, която би трябвало всеки месец да финансира липсата на баща в новия ми живот. Не съм го виждала до ден-днешен, но не ми се е и искало, понеже съм получавала цялата подкрепа и грижа на света от двете жени в живота ми – мама, която понякога взимаше двойни смени в магазина, за да се справяме с парите и баба, която ме гледаше по цял ден и взе главната роля във възпитаването ми. Баба, която ми разказваше приказки за великани и Пепеляшки всеки път, когато мама работеше през нощта и аз плачех, защото се чувствах самотна, баба, която ме учеше как да правя масленки и бисквитена торта всеки път, когато исках да съм готвачка… Баба, която тайно вдигаше пирони и гвоздеи от земята всеки път, когато се разхождахме, та да ги занесе на вторични суровини за да спечелим някой и друг лев…
Не, аз не бях лишена от нищо в моето детство – но за да бъде това възможно, мама се лишаваше от сън и почивка, а баба – от време и грижа за себе си, понякога дори и от достойнство, за да влага пари от пенсията си в спестовната ми сметка и да връща хартия и метал, за да ми купи някоя желана играчка – до осигури бъдещето ми, като в същото време ме прави щастлива в настоящето…
Скок до наши дни – баба е сама в апартамента ни, ние се преместихме, но все още я посещаваме всяка седмица. Аз се уча и се стремя да отговоря на очакванията й, дори да ги надмина, за да я направя горда с начина, по който ме е изградила като личност. Мама си намери нов, свестен мъж, който е заслужил от мен титлата „татко“  – вече няма нужда да работи двойни смени по магазините и има време да се грижи както за себе си, така и за малкото ми братче – да, имам братче на девет години и мога да кажа, че е изключително, както неговото поколение казва, „готино“ младо момче. Баба също му се радва – казва, че я кара да се чувства млада, защото „отдавна не са й лазили по нервите по този начин“. Тя така си говори, но искрено се радва на семейството, в което се превърнахме, а също и на „интелигентното младо момиче, което един ще промени света“, в което според нея се превърнах аз.
И аз се радвам на късмета си, че съм обградена от толкова много любов още откакто съм се родила – не броим месечната издръжка – това, което има истинско значение за моето израстване като човека, който съм в момента, са силните жени, неспособни да отворят пакетче с чай, но готови на всякакви жертви за тези, които обичат.
 
 

Погледни още...