2019
2019

Семейни истории-победители във „Варна Лит“ 2019

На колене
 
Автор: Иван Доте, 8 клас
МФУ „Шарл Перо“
 
Мъжът се бе отпуснал на канапето с книга в ръка, жената приготвяше вечерята, а децата бяха в стаята си, пишейки домашни. Единствените звуци, които се чуваха, бяха тиктакането на стария ръждясал семеен часовник, обръщането на страниците от учебника по математика, бавните въздишки на мъжа в очакване на вечерята и кипенето на прясната зеленчукова супа, приготвена от жената. Нищо ново не се появяваше в живота на това обичайно семейство в този тъй обичаен ден.
Изведнъж друг звук изпъкна измежду симфонията от познати звуци. Проскърцването на вратата, чиито старомодни дъски се люлееха от почукване от външната им страна. Момент, преди мъжът да реагира, се чу второ, трето и четвърто, все по-бясно звучащо почукване.
Жената първа достигна вратата и докато тя бавно се отваряше, домакинята се опита да направи най- искрената си усмивка.
Скоро тази усмивка почти се превърна във вик от изненада, след като осъзна, че пред нея се намират двама високи милиционери с намръщени лица и стиснати зъби. Мъжът не чака много преди да се покаже на вратата, осмелявайки се да попита плахо по какъв повод двамата другари са дошли да ги посетят. Нито един не отговори, а по едрият просто започна да крачи из къщата и да оглежда внимателно всяка нейна стая, избутвайки мъжа от вратата, без дори да погледне него или съпругата му. Стигна до детската стая и се озова пред две малки ококорени детски личица, на момче и момиче. Тогава офицерът показа единствения си признак за добра душа и им се усмихна.
На излизане от детската бърлога лицето му пак придоби безмилостен и намръщен вид, особено докато оглеждаше общите стаи като кухнята и хола, чиито интериори бчха богато украсени за времето си.
Върна се при домакините и за първи път в тяхно присъствие обели дума. Жената падна на колене в сълзи, а мъжът само нежно постави ръката си на рамото й без никаква  емоция, гледайки двамата офицери лице в лице. Семейството бе принудено да напусне дома си.
Семейството бе приютено в тавана на къщата на техни близки приятели. Имаше стари матраци, прашно бюро и шкаф, дори и печка. Едно главно нещо липсваше, уют. Паяжините и старите куфари бяха единствената декорация, а малкият прозорец на покрива едва стигаше, за да им даде признак, че не живеят в гроб.
Колкото трудно и необичайно, животът трябваше да продължи. Мъжът все така въздишаше за вечерята, облегнат не на удобното канапе, а на твърдата стена, не четейки книга, а стар вестник за освобождението на Берлин. Жената продължаваше да готви супите се, но по- бавно на старата печка и клекнала до нея, за да се стопли. Децата пък като че ли по- малко виждаха разликата, все така си пишеха бързо домашните, все така се смееха и играха. За жалост това бе само каквото можеше да се види. И те страдаха , че им ги няма всички играчки, че им беше студено вечерта и също така тъжно, тайно наблюдаваха техните родители как все по- често се карат.
Нито момчето, нито момичето не посмя да разкаже на своите другарчета за тази случка. Как къщата им била отнета от лоши хора, както баща им казал,когато трябвало да се изнесат и да изоставят уюта и удобните се легла. Бе ги страх приятелите им да не им се смеят, да се подиграват или по- лошо, да разкажат на учителката им. Това бе причината да мълчат и да сдържат тъгата дълбоко в себе си.
“Животът е нечестен”- казваше бащата на малките малчугани, а майка им отговаряше “Де да не бе и твоя вина”. Така бе всяка вечер. Нечестната истина обръщаше рода срещу тях. Вик, сълза, вик и пак сълза, но никаква промяна.
Тази история продължи около година. Финансовите проблеми и нечестността на социалистичния режим накарали семейството на моята майка да живее в нечовешки условия за дълго време. Случката не само разделила семейството от къщата им, но и от обноските между тях. Било мрачен момент за моето семейство, който реших да разкажа в тази семейна история за да припомня, че въпреки факта, че днес живея със страхотно и грижовно семейство, в неговата история е имало и тъжни моменти.
 
 

Погледни още...